Новини

В памет на Йорданка Вандова, Кристиан Таков, Динко Кънчев и другите истински правозащитници, които не са между нас.

В Рим, по времето на Домината (неограничена робовладелска монархия, в която законите, правосъдието и правата на римските граждани са по-скоро привидни), римското право западнало до такава степен, че цялата епоха остава в историята на Правото под общото наименование „вулгаризация на Правото“. Общата деградация на обществения и икономическия живот, усвояването на по-неразвити обичайноправни норми и концепции и отсъствието на обществени съпротивителни сили в защита на римското право причинили пълна деградация на правните форми. Защото, от една страна, в него проникват елементи на по-несъвършени правни системи, включително обичайноправни (на покорените народи), прилагани от местните власти. От друга страна, голяма част от правоприложителите не са били в състояние да разбират сложните институти и разрешения на класическото право. Стигнало се дотам, че са били прекрачени (нарушени) границите между собственост и владение, между право и упражняването му, между право и доказването му. Юриспруденцията давала разрешения, които опростявали и дори израждали разрешенията на класическото римско право. И понеже лошият пример е заразно зло, в тази епоха е продължена, разширена и задълбочена традицията на тираните от времето на Сула, които унищожавали политическия и социалния противник чрез прескрипции (протообраз на днешните конфискации).

Вулгаризацията на Правото в Република България е „медицински факт“, както се изразява за безспорните неща един приятел. В състояние на вулгаризация на Правото държавата пребивава от дълго време. Вулгаризацията превзема агресивно всички области – законодателство, правораздаване, правоприложение. Поради ниския хоризонт на авторите на правни политики ценностите на Правото се изоставят за сметка на имитацията, репресията и принудата. Държавата функционира под рубриката „на прокурор и конфискация“, което предопределя посоката на развитие на правния ред – всесилие на държавата и максимално ограничаване на правата на гражданите и техните организации за сметка на комфортното упражняване на управлението от безконтролна администрация. Естествено, най-ярко това се проявява в конфискационните закони и тяхното приложение. Достатъчен признак е съществуването на такъв юридически хибрид[1] като Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Тя беше създадена и действа в пълно съответствие с разбирането на управляващите за разделението на властите. Може, колкото да се завърши проектчето, да ѝ се прибави и втора юрисдикционна функция (освен отсъждането за конфликта на интереси). Примерно пряко да отнема имуществото в условията на дискреция, а съдът да контролира само законосъобразността на процедурата по отношение на конфискационните актове на Комисията. Така ще се избегне и дори изключи възможността „философията на закона“ да се „разводнява“ от разни съдии, които не я разбират. И от общите им събрания (като законоустановен колективен орган по тълкуване на правни норми) – също. Но по тези и други въпроси за създадения хибрид (не използвам популярното „франкенщайн“, за да не се прокрадне у някого нотка на състрадателност към невиновното за създаването си чудовище) ще стане дума друг път.

Сега за законодателството. От което започва вулгаризацията.

За халтурата и нейното всепроникващо присъствие в законодателството на Република България още през 1998 г. написа прекрасна статия в сп. „Съвременно право“ проф. Красимира Средкова, последвана от проф. Огнян Герджиков, проф. Васил Мръчков и множество други именити юристи, констатиращи упоритостта на това явление във времето до настоящия момент. За разлика от халтурата в изкуството халтурата в законодателството, независимо от отсъствието на адекватна обществена реакция, поражда сериозни последици, в известен смисъл сравними с тези, за които ЕК образува производства срещу Полша и Унгария по чл. 7 ДФЕС. И разкрива широк хоризонт за предстоящи ексцесии на тандема КПКОНПИ – прокуратура в порива им към абсолютна безконтролност, включваща и разбирането за сваляне на Механизма за сътрудничество и проверка.

Най-видимата част от Правото на днешния ден в България е законодателството на репресията, а най-релефната от него – репресията на специализираните органи. В областта на конфискационните закони най-отличителната черта на законодателството е неговата ненаучност, битуваща в среда на дехуманизация на правната уредба и погазване на всички принципи на законодателния процес, установени в правилата на правовата държава. Независимо от причините за това при създаването на конфискационната репресия законодателят е изключил всяка връзка с науката. Изискването за научност[2] е абсолютно неотменимо и е част от общите изисквания на Закона за нормативните актове (ЗНА) и указа за приложението му към юридическата терминология. Най-общо то означава, че всеки юридически термин като логически резултат от определени научни усилия трябва „[н]е само точно и правилно да обозначава съответното научно понятие, но и естествено и логично да се вписва във вече сложилата се в науката и законодателството терминология“[3]. Изискването за научност е неотделимо от останалите изисквания към юридическата терминология в законодателството и същевременно обезпечава тяхното съдържание. Това са изискванията за единство и последователност (утвърденост) на използваните термини по значение, общопризнатост (използване само на термини, които са общопризнати и са се вписали трайно както в юридическата наука, така и в практиката) и устойчивост на юридическата терминология. Без да отговаря на тези изисквания, никоя правна норма не може да удовлетвори „теста“ за съответствие с „принципите на легалността на Фулър“[4] за валидността на правните норми най-малкото поради липсата на един от тях – яснота и еднозначен смисъл на правилото. За съвременната потребност от научност за всяка обществена дейност Харари[5] пише: „[Н]аучната общност е най-достоверният ни източник на знания през вековете“. И препоръчва науката като единствен филтър срещу фалшивата информация и средство за измъкване от „машината за промиване на мозъци“.

Точно обратното е положението с научността при създаването на конфискационните закони от българския законодател. Няма да намерите нито в мотивите на законопроектите, нито в екзалтираната презентация на тази българска „правна иновация“, за която се очаква да предизвика световен отзвук, отговор на въпроса от кой клон и на коя наука законодателят заимства понятието „незаконно придобито имущество“. Няма да намерите отговор, защото никоя наука, най-малко правната, никога не е ползвала това понятие и никога не е извличала чрез тълкуване неговото съдържание. Може би в социологически, политологически и НПО кръгове[6], по събрания, заседания, тлаки, седенки и на кръгли маси за борба с корупцията такова понятие е могло да влезе в употреба или е било използвано като събирателно понятие за обозначаване на неидентифицирани способи за придобиване на имущество, чийто общ признак е противоречие със закон. Но това не го прави правно понятие, нито основа за правен институт – това понятие със сигурност не е част от общоутвърдения български език (книжовен, официален, научен), нито може да се даде научно обяснение на неговия смисъл и значение, нито е възможно то да получи смислено законово определение. Още по-сигурно е, че този термин не е привнесен от международното или европейското право въпреки обратното голословно твърдение на Комисията и нейния рекламен агент – Асоциация „Прозрачност без граници“. И абсолютно сигурно е, че това понятие, въведено от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ – отм.), не намира съдържателен (по смисъл и значение), институционален (като правен институт) или дори словесен аналог в актовете на правото на ЕС, които Комисията сочи в сайта си като приложимо право на ЕС към дейността ѝ – Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз, Рамково решение на Съвета от 26 юни 2001 година относно прането на пари, идентифицирането, проследяването, замразяването, изземването и конфискацията на средствата и приходите от престъпна дейност, Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления, Рамково решение 2003/577/ПВР на Съвета от 22 юли 2003 година за изпълнение в Европейския съюз на решения за обезпечаване на имущество или доказателства, Рамково решение 2006/783/ПВР на Съвета от 6 октомври 2006 година за прилагане на принципа за взаимно признаване на решения за конфискация и Решение 2007/845/ПВР на Съвета от 6 декември 2007 година относно сътрудничеството между службите за възстановяване на активи на държавите членки при проследяване и установяване на облаги или друго имущество, свързани с престъпления. Независимо от твърденията на Комисията и мотивите на законодателя към законопроекта за Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (ЗПКОНПИ), представящи „гражданската конфискация“ като модерен институт на европейското право и провъзгласяващи естествената принадлежност на „незаконно придобитото имущество“ към обектите на „гражданска конфискация“ по цитираните източници на право на ЕС, нито правото на ЕС, нито посочените актове съдържат или определят с правна норма което и да е от двете понятия. Нещо повече, европейският законодател изрично е изключил от предмета на регулиране в Директива 2014/42/ЕС и Съвета (Директивата) всички словосъчетания с неопределено стриктно юридическо значение, съдържащи прилагателното „незаконно“ („незаконно придобито имущество“, „незаконно придобити активи“, „незаконен трафик“, „незаконни финансови потоци“, „имущество с незаконен произход“, „облаги с незаконен произход“ и т.н.), които фигурират в Предложението за проекта за Директивата на ЕК от 2012 година. Това предложение и досега е достъпно на официалния сайт на Комисията и е пряко свидетелство за това, че законодателите на ЕС са отхвърлили възможността правото на ЕС, и в частност Директивата, да си служат с тези понятия в законодателството или правоприложението. Показателно е отношението на британския участник в дискусията, който е заявил изрично, че правилата на неговата държава изключват подобна неоснована на присъда конфискация, каквато се предлага като текст на чл. 5 от проекта по цитирания доклад. Той е заявил изрично, че ако Директивата бъде приета с това предложение, вероятно Великобритания ще бъде принудена да изключи приложението ѝ на територията на кралството.[7] Научно осветляване на този законотворчески процес и неговото значение българският законодател не е потърсил нито при възникване на необходимостта да се транспонира Директивата до 2016 г., нито при приемането на новия ЗПКОНПИ през 2018 година.

Съзнателно го отбягва и днес.

В резултат на тази ненаучност в подхода сме изправени едновременно пред несъответствие (противоречие) на ЗОПДНПИ (отм.) с Рамково решение 2005/212/ПВР и Директива 2014/42/ЕС, на ЗПКОНПИ – с Директивата, и на двата закона – с националния правен ред, включително този за създаване на закони.