Новини

Да  занимавам публиката с мнението си за стратегията за съдебна реформа ми се струваше самонадеяно, ненужно и като явен признак за настъпваща (заразяваща) графомания. Отделно не исках да се включвам в шумната агитка на привидно одобрение, последвала внасянето на стратегията в Народното събрание и приемането й с решение от парламента. Очаквах  да чуя или прочета становището на адвокатурата, но не дочаках, защото съдебната реформа за адвокатурата понастоящем е въпрос от втори план, далеч след спорния проект за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата. За сметка на това дочаках становищата на много други. На партиите, които с малко изключение – новосъздадените партии в Реформаторския блок, консенсусно приеха стратегията с решение на НС при ясно подаден знак за блокирането на реализацията й в хода на законотворчеството. На държавните институции, ангажирани със съдебната власт, и особено на ВСС, прокуратурата – три пъти, на НПО-тата  клакьори, останали да членуват в Гражданския съвет на ВСС, и кой ли не. И сега не бих си позволил да  обременявам  читателите с  позицията си, ако  не ми се струваше  наложително  най-малко по две причини: фундаменталният характер на различията с част от изявленията на персони с тежест в обществото и вероятността поради влиянието им върху мнението на по-ретроградната част на управляващата коалиция тяхната позиция да се превърне в основа на законодателното унищожаване на стратегията. Става дума основно за  статията на  конституционния съдия Румен Ненков, публикувана във в. "24 часа" от 18.02.2015 г., но пътьом ще спомена и определени изявления на Борислав Цеков и на автори от "Юридически барометър", бр. 10.

Без да се спирам на общата декларация за подкрепа на стратегията  в статията на съдия Ненков, макар и озадачен от тълкуването, според което "от обществото се изисква да приеме за нормално ограничението на независимостта на съдиите, прокурорите и следователите", ще си позволя да споделя с публиката само различията.

Първата разлика

се отнася до разбирането на автора за съществуването на  възможност и допустимост на съизмерване на корупцията в различните власти. Като оспорва състоятелността на разпространеното в обществото мнение, че  корупцията в съдебната система е по-голяма от тази в другите власти, авторът утешава публиката, че корупцията в съдебната система е идентична по интензитет, качество и количество и приема съществуването й в този вид като "отражение на общото състояние на българското общество в сегашния исторически момент". Същото прави Борислав Цеков, като съизмерва корупцията в българската съдебна система с тази във френската при ползване на критерий "на глава от населението". По този начин се прави приемлив изводът, според който, ако нивото на корупцията в съдебната система е равно, намалява или се увеличава съразмерно с  нивото на корупция в останалите власти, или  съответства на "нивото на корупция на глава от населението" на Франция", съществуването й ще е поносимо и ще е признак на добро здраве на системата. Изводът е плашещ, защото показва степента на проникване на поносимостта към корупцията в общественото съзнание, засегнало очевидно и Конституционния съд. Въпреки абсурдността си идеята за сравнимост на нивата на корупция в трите власти ми изглежда странно еднопосочна с разбиранията на част от управляващите, третиращи дейността на съдебната власт и съда като "секторна политика". Съдебната власт не е просто вид власт. Тя е левкоцитната система на държавата. Метастазите от раковите клетки на корупцията от другите власти ще причинят ефект на скоротечна левкемия както за съдебната власт, така и за държавата. Призвана да изпълнява функциите си на обществен коректив, тя по определение трябва да е лишена от всякаква следа от корупция, нежели от корупционен натиск като системен проблем. Нещо повече - "общото състояние на българското общество в настоящия момент" налага не установяване на стандарти на поносимост на корупцията, а нулева толерантност, с извинение за клишето. Съществуващата (исторически сложилата се) обществена търпимост към корупционните практики при дейността на  законодателната и изпълнителната власт е напълно недопустима в съдебната система и без отлагане под контрол трябва да бъдат поставени всички известни и предполагаеми канали за корупционен натиск върху съда – политически, икономически, административен, служебен, съответно и най-малкият признак за съществуване или възможност за възникване на такова огнище трябва да се разследват най-щателно, а резултатите да се обявяват незабавно и публично.

Оттук идва и несъгласието както със съдия Ненков, така и с общата постановка на "Юридически барометър", че лечението на този етап следва да се сведе до препоръчаните от автора "малки стъпки към… формиране на цялостна система от мерки в посока постигане на превес на морала и професионализма над политическите и икономически обвързаности", или да се съсредоточи главно върху превантивната дейност. Като приема необходимостта от смислената част на предлаганите от съдия Ненков и авторите на "Юридически барометър" действия, защото има и екстравагантни (като прилагане на полиграф към съдии и прокурори под подозрение), не мога да се съглася с поставянето им в позиция на алтернатива на основните насоки и мерките в стратегията. Тази позиция на критиците ми звучи като акт на мълчаливо  признаване  на право на съществуване на корупцията в съдебната система за неопределено бъдеще време и своеобразна амнистия на минали и бъдещи корупционни актове, извършени или извършвани - до онзи момент, в който ще се осъществи действието на превантивните и общоукрепващи мерки. Напълно прави са авторите на "Юридически барометър" в мнението си, че мерките срещу корупцията не следва да се изразяват в засилване на наказателната репресия или законово изменение на размерите на санкциите. Но неотвратимостта на реакцията срещу корупционните действия – минали и бъдещи – не може да бъде постигната чрез предлаганите превантивни мерки, нито чрез "малките стъпки", а тя е единственият радикален способ за пречупване на тенденцията. Оттук и съмнението ми, че съществуващите антикорупционни институции, между които на първо място прокуратурата в този й вид и състав, са годни да противодействат на корупцията в съдебната или в която и да е друга власт. Струва ми се, че резултатите им са красноречиви. Настояването за подобни "еволюционни" мерки, непротиворечащи на основните принципи на стратегията (част от тях са намерили място в по-абстрактен вид в съдържанието й), имат – желан или нежелан - ефект на наливане на масло в огъня на противниците на действената борба с корупцията в съдебната власт.

Остро се противопоставям на разбирането на съдия Ненков и авторите в "Юридически барометър", които предлагат възстановяване на разделението на делата в МВР, прокуратурата и съда на "значими" и "други", съответно на призивите да се съсредоточи вниманието върху наблюдаваните "значими" дела, резултатите по които да се изведат като критерии за качеството на работа на магистратите и симптом за състоянието на съдебната власт. Създаването на система на "фасадни" дела за отчитане пред европейските партньори и замазване очите на публиката  е част от абсолютно недопустимата за съдебната власт практика на другите власти да създават привидности, представяйки ги за действителност. Освен противоречащи на конституционни принципи тези  предлагани мерки са спомен от по-далечното и не толкова далечното минало на "дела на специален отчет", които според мен никога не са произвели доказан ефект, освен да облекчат докладите и справките на ръководителите на прокуратурата.

Напълно не споделям разбирането на съдия Ненков за ролята на съдията в съдебната организация (институция) и съотношението й с тази на административния ръководител. Съдията като винтче в съдебната машина или работник на конвейер тип "Модерни времена" на Чаплин. Не може смисълът на служебното съществуване на един съдия да е  сведен до "качествено администриране на собствените дела и в това трябва да се състои неговият незаменим принос към съдебната система", най-малкото защото това предпоставя прокарване на разделение на съдии черноработници и съдии ръководители.

Подкрепям  изцяло стратегията в частта й, предвиждаща  ограничаване на властовите механизми на административните ръководители и разширяване на правата и задълженията на съдиите като членове на общото събрание на съда. Предложенията на съдия Ненков административните ръководители да придобият право да определят еднолично размера на заплатите на съдиите, да формират управленски екипи, да имат правото да разрешават "кардинални въпроси, свързани с общото управление на съдебната власт" не държат сметка за необходимостта средата да отгледа своя  временен ръководител, а впоследствие – съгласно изискванията на закона и ограничените мандати – да го приеме обратно като редови член без сътресения.

Съществуването на аристокрация на "административните ръководители" е една от  последиците на политическата корупция в съдебната власт, което се отразява пряко върху ценностната система на редовите съдии и превръща включването в нея в лелеяна цел за случайно попадналите в нея кариеристи, на които съдийството като тежка, отговорна и много неблагодарна работа, каквото е всъщност,  не им е по вкуса. Затова не споделям иронията, с която "Юридически барометър" отбелязва съществуването на специална глава в стратегията, именувана "Човешкият капитал на съдебната власт – основен ресурс и фокус на реформата". Редовият съдия е този, който определя отношението на обществото към институцията съд, и няма никакво законово основание да се ограничи правото му да участва в приемането на решения, засягащи пряко неговите статут, работно място или  начин на упражняване на  професията. Липсва и логично обяснение за ограничаване правата на съдиите в общите събрания, доколкото упражняването на тези права не изисква по–висока степен на  компетентност и професионализъм  от тези при упражняване на ежедневната правораздавателна власт.  Актовете на редовия съдия, а не името на председателя му, определят облика на съда. По мое мнение всеки съдия трябва да бъде годен във всеки момент да изпълнява – официално или по заместване – функциите на административен ръководител, а статутът на административния ръководител да не създава привилегии за титуляря си. Извеждането на редовите съдии от състоянието на апатия и безперспективност, премахването на притегателната сила на "израстването" на съдията само по административен ред чрез постигане статут на началник, насърчаването на съдиите да отстояват независимостта си, включително  чрез получаване на достъп и пълна информираност за състоянието и дейността на институцията, разширяването на компетентността на общото събрание на съда като орган на институцията заслужават безусловно поощрение. Предположението на съдия Ненков,  че "обременяването" на магистрата "с допълнителни ангажименти към цялостното администриране на структурата" може да се окаже " неуместно", е аргументирано с опита му на административен ръководител от заварения тип, а именно той се отрича като очевидно неуспешен.

Случайното разпределение на делата
По сходен начин стоят нещата и с възражението срещу случайното разпределение на делата. Приветствано от "Юридически барометър", то е заклеймено от съдия Ненков на основание правото на всеки на достъп до качествено правосъдие, "а не да разчита на късмета си да попадне на компетентен и работлив магистрат". Безрадостна е констатацията му, че след толкова отчетени блестящи мандати на Висшия съдебен съвет, след толкова изпълнения на програми за подобряване на работата на съда и политически клетви за неупражняване на влияние достъпът до качествено правосъдие е въпрос на късмет. Аргументите му за отричане на случайното разпределение обаче са несъстоятелни. Отчитането на тежестта и сложността на делата  може да се направи с доста голяма точност преди случайното разпределение на делата по докладчици и това не е нито технически, нито деловоден проблем. Разрешаването му е единствено въпрос на спазване на закона и проявяване на воля от ръководителя на съда.

Първоинстанционните граждански, административни  и административнонаказателни дела, представляващи около 80% от разглежданите първоинстанционни дела от съдебната власт, се разглеждат от години в състав от един съдия. Позоваването на скъпоструващ софтуер е жалба за неустановени по размер капиталови разходи, вероятно в пъти, десетки или стотици,  по-ниски от чистата печалба само на Агенцията по вписванията.  Последният му аргумент - за размиването на личната отговорност на  административния ръководител за организацията на работа в съответното звено, не е логически издържан. Организацията на работа в институцията преди разпределението на делата е въпрос на управленските качества, дейност и отговорност на административния ръководител. Същото се отнася до организацията на работа след разпределението на делата на случаен принцип. Как може  актът на разпределение, който не зависи от административния ръководител, да повлияе (концентрира или размие) отговорността му за работата на съда?

Не споделям резервите на авторите на "Юридически барометър" относно противоречието между принципа на случайно разпределение и специализацията на съдиите. Вредно е не случайното разпределение, а прекалената специализация. Проведена в най-чист вид във Върховния касационен съд, тя постигна това, че по определени въпроси Търговската и Гражданската колегия избягват да спорят, защото позициите им са взаимно изключващи се, а съобразената със закона квалификация на "банковата дейност" от Търговската  колегия противоречи на всички потвърдени от Наказателната колегия присъди за лихварство.

Статията е публикувана на 27 март 2015, в. Капитал