Новини

Адвокат Васил Т. Василев: Основният проблем за нашето правораздаване е абсолютно неграмотната, некомпетентна работа на органите на досъдебното производство

Това, което ни формира като корумпирано общество, като общество, в което няма правила, идва от тези, които управляват

автор: Галина Гиргинова;

 Васил Т. Василев е завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Адвокат е от 1997 г., практикува в областта на наказателното право и процес. Съдружник е в Адвокатско дружество „Доковска, Атанасов и съдружници”. Преди вписването му като адвокат е бил ръководител на Пета районна прокуратура – София. Работил е и като журналист. Автор на книги, публицистични и научни статии.

- В първия мандат на ГЕРБ тогавашният вътрешен министър твърдеше, че законите се правят от адвокати, във втория управленски мандат на партията в парламента бе внесен и гласуван проект за изменение на НПК, създаден по идея на прокуратурата. Така ли се решават проблемите?

- Поначало е нелепа постановката дали адвокати пишат законопроекти, дали прокурори, дали съдии, дали някой от тях дава мнение. Важно е да го пишат грамотни юристи и тук проблемът не е дали един закон е писан от адвокати, прокурори или съдии, а колко струва. Ако говорим за последните изменения на НПК, вярно е, че основно те бяха инициирани от прокуратурата, но намериха радушен прием и в почти всички парламентарни групи. Инициативата не е определяща, лошото е, че сме изправени пред поредните изменения, които имат брутално популистки характер и то в ситуация, в която се говори неуморно за съдебна реформа. С тези изменения се увеличава възможността за безобразия, които и без това са отдавна и сериозно развити и са известни като „съдебен феодализъм“. Преди това обаче да анализираме едни числа. Сегашният НПК е нов, започна да действа от 2006 г. С обсъжданото изменение и допълнение промените в него вече са 30 на брой. Последното е от брой 42/2015 г. на „Държавен вестник“, а предпоследното – от брой 41/2015 г. на „Държавен вестник“. За да не е толкова проста работата, измененията от брой 41 влизат в сила след измененията от брой 42. Но сравнете друго. Първият ни НПК е от 1952 година и действа до 1975 година. Има 10 изменения. Вторият НПК е от 1975 година и е в сила до 2006 година. Той има 26 изменения за повече от 30 години, като до 1989 година промените са 4 за 14 години, а след това са 22. Ако погледнем периода след 1989 година, по процедурата, която трябва да служи за установяване и наказаване на извършители на престъпление, имаме 52 изменения.

- Законотворчество по бързата писта.

- Не, по неграмотната писта. Когато наказателното материално и процесуално право се променят по този начин, почти неуморно, това говори първо за липса на ясна концепция, разкрива и абсолютни произволни практики, насочва и към законодателство, което е абсолютно популистко. Последните изменения по линия на популизма бяха инспирирани от многобройните медийни публикации за това, че няколко лица, които вече са осъдени с влезли в сила присъди, не са в България. И прокуратурата, която години наред се занимава с демонстрации на борба с престъпността, направи тези предложения, които в значителна част бяха приети от Народното събрание. При тях има едно ожесточаване по отношение на мерките за неотлонение. Предвижда се възможност и задължение подписката да бъде контролирата от съответните органи на МВР. Направете една справка колко десетки хиляди подписки се взимат всяка година по дела и вижте какво се възлага за контрол на МВР, при положение, че се рекламира съкращаването на щатове в МВР. Има ли нужда тогава от откриване на нови щатове, колко струва това? Никой, когато се приемаше този законопроект, не направи тази сметка, а тя е част от изискването на Закона за нормативните актове.

По-нататък – при мярка домашен арест е предвидена възможност за електронно наблюдение по ред, предвиден в закона. Само че към момента няма закон, който да урежда електронното наблюдение при домашен арест. Значи това сме го приели, хвалим се, а всъщност лъжем хората какво реално може. Дни наред журналистите от сутрешните и следобедните блокове на електронните медии занимаваха България с виденията си за някакви гривни, които ту светят, ту пищят, но всичко е на хартия. И никой не пита – колко ще струват устройствата, които ще се поставят и колко струва системата за централизирано наблюдение, колко хора трябва да бъдат назначени, за да обезпечават това електронно наблюдение, дали изменението не е предопределяне на обществена поръчка за поредната пряко свързана с МВР фирма?

После – при забрана за напускане на пределите на страната се предвижда възможност в определи ситуации да бъде отнет документът за самоличност и да бъде издаден временен документ.

- Т.нар. заместващи документи.

- Само че с една голяма уговорка – този текст не влиза в сила, докато не бъде приет съответният закон. Тоест пак демонстрираме пред обществото, че правим нещо, а то не действа. И отново остава въпросът колко струва това нововъведение.

- Споменахте думата ожесточение, но след като това са кухи норми…

- Ожесточението най-вече е свързано с мярката за неотклонение „задържане под стража“. Дава се възможност при ефективни присъди съдилищата, произнасяйки се по мярката, ако приемат, че има и опасност за укриване, да изменят мярката – предполага се в задържане по стража. Тази възможност е предвидена и за първоинстанционния, и за въззивния съд, като за случаи, когато предвиденото наказание е 10 години или по-тежко, се приема, че има законова презумпция за опасност подсъдимият да се укрие, освен ако от доказателствата по делото не следва друго. За общественото мнение се създава представа, че вече има грижа да не се повтарят случаите с избягалите в странство. Мълчи се, че и към настоящия момент, когато е била налице опасност подсъдимият да се укрие, съдът пак е имал възможност да го задържи под стража. За обществото се създава впечатление, че въпреки липсата на влязла в сила присъда, подсъдимият веднага може да бъде задържан. И над родината настава успокоение. Само че нека видим какво става в закона. Вземането на такава мярка за неотклонение, включително и от апелативния съд, подлежи на обжалване. И ВКС вече ще започне да гледа като въззивна инстанция мерки за неотклонение, а съдът по същество, който е постановил осъдителна присъда, няма да има възможност да работи върху мотивите си, защото делото ще е в горната инстанция по мярката за неотклонение.

- Един ваш колега каза, че това на практика „чупи“ НПК.

- Това съществено променя статута на ВКС като касационен съд. Но има нещо друго – за да се обезпечи възможността за задържане на подсъдимия, се предвиди задължителното му присъствие в съдебно заседание пред въззивната инстанция при обвинение за тежко престъпление. Досега той можеше да не присъства. Авторите на проекта и тези, които го приеха, смятат, че като се въведе задължителното явяване на подсъдимия, ще се уреди въпросът с възможността подсъдимият да бъде задържан. Ако някой подсъдим има опасения за резултата по дело, той преди въззивната инстанция, даже да е оправдан, може да напусне пределите на страната. Но какво се получава с изискването за задължително присъствие на подсъдимия? На практика въззивните дела ще продължат много повече във времето, отколкото сега. По този начин ще се даде възможност, когато не се явява подсъдимият, да се отлагат делата, за да се изясни къде е този човек и да се обезпечи евентуално явяването му. При положение, че сега като държава търсим избягали с влезли в сила присъди, сега ще издирваме лица, които още нямат влезли в сила присъди.

Има и още – ще възникне спор и ще се появят аргументи, че е невъзможно задочното производство в тези случаи пред въззивната инстанция. Задочното производство е уредено в първа инстанция. Вярно е, че при въззивното производство има препращане към първоинстанционното производство, но само „когато няма особени правила“. При положение, че във въззивното производство имаме по-нова уредба стои въпросът дали законодателят, ако е искал да уреди задочно производство пред въззивната инстанция, не е трябвало да го направи. Във всички случаи, ако подсъдимият по обвинение за тежко престъпление не се яви пред въззивната инстанция, възможността производството да продължи дълго време е реална. А реализирането на замисъла да бъде задържан под стража след прочитане на осъдителна присъда обективно е невъзможно.
Във връзка с това изискване за явяване на подсъдимия във втора инстанция, особено при делата с възможно наказание над 10 години, трябва да се знае, че в огромния брой от случаите тези лица са задържани. За заседанията, при лично участие на подсъдимия, лицата се конвоират. Повече от двадесет години извън вниманието на медиите и на правозащитните организации са кошмарните условия при конвоирането на задържаните, там ситуацията е много по-трагична откъм нечовешко и унизително отнасяне, отколкото в затворите.

- При самото конвоиране?

- Да, поради липса на средства, битови условия и каквото се сетите, в момента това е една нечовешка процедура. Благодарение на тази процедура много хора с тежки присъди отказваха да се явят пред въззивната инстация, а и пред ВКС. Сега такъв отказ за въззивното производство няма правно значение и държавата, въпреки че самият осъден не желае да се яви пред съда, ще бъде принудена да прави разноски, които също никой не е изчислил, за задължителното конвоиране. Промените в НПК по мерките за неоклонение бяха инспирирани от задоволяване на общественото мнение и резултатът на законодателите е обичайният – едно мислихме, друго стана, трето е каквото трябваше да се направи.

- Какво друго е съществено при последните изменения и допълнения на НПК?

- Промени се нормативната уредба във връзка с възобновяването на наказателни дела. Досега, когато беше допустимо, то се разглеждаше при всички случаи от ВКС. Сега в случаите, когато ще се гледат влезли в сила съдебни актове на ниво районни или окръжни съдилища, се предвиди, че компетентният съд е съответният апелативен съд. Какъв е проблемът? Едно от нещата, за които се мълчи в България, но от което страдат много хора, е наличието на съдебен феодализъм. Той се свежда до това, че по места има добре структурирани престъпни групи, в които влизат съдии, прокурори, служители на полицията и посредници – местно изявени бизнесмени и адвокати. Когато делата приключват на местно ниво, съдебният феодализъм е непреодолим и непобедим. Започна се преди години. Представители на ВКС, мислейки как да намалят работата на върховната инстанция, уредиха чрез политическите си благодетели възможността делата, които приключват със замяна на наказателната отговорност с административна санкция, да не подлежат на касационно разглеждане. Става въпрос за немалък брой дела, за различен вид престъпления и за санкция от 1000 до 5000 лева глоба, която в най-бедната държава на Европейския съюз е доста сериозна. Да не говорим, че хората имат и чест и достойнство и че въобще нещата не се свеждат само и единствено до глобата. Друга хипотеза. При присъди, които влизат в сила след произнасяве на районен и окръжен съд, например при минимален размер на наказанието лишаване от свобода – три месеца, наказанието е приведено в изпълнение и изтърпяно докато делото по реда на възобновяването достигне до ВКС.Това беше първата крачка към нормативното обезпечаване на съдебния феодализъм.

Сега дори и възобновяването няма да стигне в значителен брой случаи до Върховния касационен съд. Всички дела, които на първа инстанция се разглеждат от районен съд – по някои възможната санкция достига до 15 години лишаване от свобода /вж.напр. член 195, ал. 2 от НК/, не говорим за административна глоба от 1 000 до 5 000 лева, остават за решаване в съдебния феод. Съдебният феодализъм, който на някои места царува вече повече от 20 години, получи нови възможности за развитие и изява. И всичко това при прокламиране на политическа воля за съдебна реформа.

Да не говорим, че цялата тази схема за възобновяване на наказателни дела и преди, и още повече сега, лишава ВКС от възможността да изпълни конституционното си задължение да „осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища“ /член 124 от Конституцията/.

- Тоест какво се получава – ВКС ще гледа мерки за неотклонение, но няма да уеднаквява практиката?

- По огромен брой текстове от Наказателния кодекс точно така се получава. И това е абсолютно нелепо, “нелепо” – като културен изказ за случващото се.

- Как си представяте мотивите на вносителите точно на тези промени?

– Не зная какви са истинските мотиви, но у нас е крайно време да се знае, че законодателството не се приема, за да е удобно на някоя съдебна инстанция, на някоя прокуратурата или на полицията. То трябва да обслужва правилното протичане на обществените отношения, да е израз на грижа към хората. Това, че ВКС е натоварен, не е аргумент той да не изпълнява конституционните си задължения по установяване на обща практика по делата. Държавата може да реши този проблем по друг начин – с повече състави във ВКС, с декриминализация, защото има нужда и от това. Но не по този начин. Тук тревожното е, че разрастването на феодализма идва при дългогодишна практика и пълно безхаберие на държавата към тези прояви. А и как да е друго, когато съдебният феодализъм се олицетворява все от „пазители на закона“.

- Освен мерките за неотклонение беше въведена и една разпоредба за употребата на СРС-та спрямо свидетели. Медиите нарекоха тази промяна узаконяване на „агент-провокаторите”. Така ли е всъщност?

- Така е, но извън вниманието остана и нещо друго, което е много странно – регламентацията за използване на СРС срещу магистрати. Определено е, според това какъв е магистратът, кой може да иска и кой да разрешава СРС-та. Във всички случаи, след като е записано, че еди-кой си ръководител на прокуратурата иска прилагане на СРС-та в условията на образувано досъдебно производство, изведнъж се появява разпоредба в края на тези текстове, че същите искания могат да правят и министърът на вътрешните работи, и председателят на ДАНС. Какво правят тези представители на изпълнителната власт по висящи наказателни производства срещу магистрати? Излиза, че те могат да действат успоредно и независимо от прокурора, без да имат правомощия на орган на досъдебното производство.

- Има ли, според Вас, други съществени промени в НПК?

- Има и нещо друго, от което личи, че този законопроект е инспириран от прокуратурата. През 2010 г. управляващата и днес партия, която неприкрито и всякога е изразявала чрез водещите си фигури недоверие към съда, узакони това недоверие, като предвиди, когато съдът в разпоредително заседание чрез съдията-докладчик върне делото за допълнително разследване, да има възможност разпореждането да бъде атакувано от прокурора. Сега тази възможност е уредена и при условията на чл. 288 от НПК, тоест, когато в хода на съдебното следствие съдът прекрати производството и го върне на прокурора за доразследване. Това, освен че препотвърждава това присъщо и неприкрито недоверие към съда и залагане на прокуратурата, води до забавяне на наказателното производство и разширява възможността прокуратурата да забавя в огромен брой случаи делата, въпреки своите грешки. Истина е, че по някои от протестите на прокуратурата горната съдебна инстанция отменяше връщането на делото, но броят на тези случаи е незначителен. Обикновено се губи време за разглеждане на делото по същество.

Друго, което искам да маркирам, е, че се разширяват възможностите за извършване на разследването от следовател. Това е правилно, според мен в интерес на правосъдието е компетентността на следователите да се разшири за сметка на разследващите полицаи. По простата причина, че образоваността и компетентността на следователите е различна, по близо е до правото, а и отдалечеността от полицейските началници не е за пренебрегване.

Разширяват се обаче и правомощията на специализирания наказателен съд – вече са му предадени престъпленията и по Глава Първа от Особената част на НК, има реверанс и към военните съдилища, като е предвидено, че когато подсъдимият е магистрат и той е военнослужещ, делото е в компетентността не на Софийския градски съд, а на Военния съд. Аз твърдя, че това последното изменение е инспирирано от конкретно дело, по което прокуратурата проявява интерес, надхвърлящ спазването на закона. То е публично известно.

- Делото срещу Пенгезов?

- Да, и срещу други магистрати от Военно-апелативния съд. За мен тези разпоредби, свързани със спецсъда и военните съдилища, са поредното доказателство, че това за съдебната реформа, което се говори, не е сериозно. Ако ще се прави съдебна реформа – военните съдилища и прокуратури трябваше отдавна вече да ги няма, най-малкото защото българската армия се стопи, а и компетентността им е определена на основата на занятие и е в нарушение на конституционен текст. Спецсъдът беше създаден като извънреден съд, както и да го наричат, завоалирано или незавоалирано. Съд, в който по волята на прокуратурата могат да влязат определени дела, а други да не влязат, тоест субективизмът там е определящ и възможността за произвол на прокуратурата е открита. За илюстрация казвам следното – проверете няколко дела за данъчни престъпления в спецсъда и няколко дела за данъчни престъпления в съда, който даде на България главния прокурор – Пловдивския окръжен съд.

- Каква е разликата?

- Разликата е, че при сходна фактология в единия случай прокуратурата е поискала делото да е в специализирания съд и е повдигнала, това по закон е безконтролно, обвинение по чл. 321 НК – за организирана престъпна група, а в другия случай прокуратурата разчита повече на Пловдивския окръжен съд и не е повдигнала такова обвинение. Когато в законодателството има такива възможности, се получават мутации, злоупотреби и това е заложено изначално в регламентацията на спецсъда. Да не говорим, че при нас, организираната престъпност е със смешни измерения. Ние въобще нямаме нужда от такива скъпи институции, каквито са специализираните съдилища и прокуратури, където потъват колосални пари, без да броим средствата за конвои, за охрана на съдебни сгради, за разноски на свидетели. Представете си например дело с обвинения за престъпления в Добричка област – пътуват 170 свидетели оттам, за да бъдат разпитани в София, а те, освен че правят разходи, и два дена поне не могат да работят. Задържаните по тези дела обикновено са в някой от местните затвори – колко струва конвоирането от Варненския затвор в София? Разноските са от бюджета, бюджетите и на съдебната власт, и на МВР растат от година на година, но никой не запушва дупките, а се правят нови.

- Казвате, че няма сериозна организирана престъпност, но институциите говорят обратното?

- Проблемът с организираната престъпност у нас съществува на ниво висши държавни органи. България в последните години се управлява от организирана престъпна група. Само че с това никой не се занимава и няма и как да се занимава при това законодателство и тези възможности, които то не дава. Никой не създава законодателство, за да бъде хванат. Гаранция за безнаказаност са и висшите кадри в съдебната система. И напълно закономерно, съдебната реформа няма да се доближи до тези проблеми. Всички останали престъпни групи, които се разкарват по специализирани съдилища, са смешни структури, с които една на средно ниво действаща държавна машина не може да има никакъв проблем, както и не може да има никакъв проблем за разглеждане на тези дела при добра административна организация по места, с много по-малко разноски за държавата.

- Ако обобщим, излиза, че с мерките срещу бягствата на осъдени, няма да се постигне търсения ефект, а с другите изменения се стига до по-бавно правосъдие, до по-скъпо правосъдие?

- Основната пропагандна теза, под която минаха тези изменения, беше да не се даде възможност на осъдените за тежки престъпления или знаковите фигури, както ги определят някои, да напуснат България. С това, което е прието, проблемът не се решава.

- А как ще се реши тогава?

- С качествена работа, т.е. при насочване на усилията за събиране на доказателства по правилата на закона. Основният проблем за нашето правораздаване е абсолютно неграмотната, некомпетентна работа на органите на досъдебното производство. Особено на етап първоначални следствени действия. Това е проблем номер 1. Само че този проблем, още от времето когато настоящият премиер беше главен секретар на МВР, се прикрива с харесваната от общественото мнение теза: „Ние ги хващаме, те ги пускат”, без да се обсъжда въпросът дали не ги пускат, защото МВР и прокуратурата не знаят и не могат да събират доказателства.

- Скоро излезе докладът на ИВСС за 2014 г., където се констатира, че огромните забавяния са в досъдебното производство.

- Една част от тях са свързани с воденето на измислени и поръчани дела. Имайте предвид, че досега ВСС, ИВСС и всякакви други административни ръководители избягват да проверяват прекратените дела в досъдебното производство. Точно в тях се крият най-сериозните случаи на корупция в прокуратурата и полицията. Когато се образува дело с измислени обвинения, за да се тормози и рекетира някой, постановлението за прекратяване на наказателното производство е единственото законосъобразно действие, защото никога не е имало престъпление. Е, не е останало без престъпление, но то е осъществено от представителите на полицията и на прокуратурата. Никой обаче в демократична България не се интересува от неоснователното образуване на наказателни производства.

- Няма как да не ви попитам тогава как ви се струват предложенията за изменения в ЗСВ по отношение на прокуратурата?

- Ако в последните 25 години някъде е прекъсната веригата по линия на наказателното преследване, то е в прокуратурата. Там от много години цари пълна депрофесионализация и деморализация. Там законът няма особено значение, там законът не е критерий за оценка работата на когото и да било. Не говоря за полицията, където нещата също са трагични, но ако прокуратурата си беше на място по линия на надзорните функции над разследващите, над тия, които по някакъв начин поставят началото на наказателните производства, картината щеше да е друга. Прокуратурата е тази структура, която участва в цялото наказателно производство и нейната роля е фундаментална. Там положението е такова, че ако всички бъдат освободени от работа, това ще се отрази позитивно на криминогенната ситуация в страната, защото много хора, които работят там, няма да имат възможност да извършват престъпления и ще спадне престъпността. Естествено, това не може да стане, но при това, което представлява в момента прокуратурата, какъвто и закон да приемат, ако щете за съдебната власт, ако щете за борба с престъпленията в световното космическо пространство, ще е все тази. Там правото няма абсолютно никакво значение. Обективно няма значение за нищо.

- Някакъв изход от ситуацията виждате ли?

- Изход има винаги и той се състои в това, че леко-леко нормалните хора в България, които съвсем не са толкова малко, като полагат усилия, ще постигнат и някакви резултати. Отдръпването от битката за нормално правораздаване, за нормална държава, колкото и да има униние, не трябва да бъде допускано. Не трябва да си затваряме очите и за това, че правораздаването ни е такова, каквато ни е държавата. Не може при хората, които сме допуснали да овладеят властта, да разчитаме, че ще имаме нормално правораздаване.

- Хората са ни проблемът?

- Да, хората са основният проблем. Да се мисли, че с един закон, дори и съвършеният, нещо ще стане е илюзия. Промяната в хората и в начина им на работа става с поколения. И днес в съдилищата има истински съдии – грамотни, честни и независими, повечето дами. Държавата обаче не залага на тях, защото те не изпълняват поръчки и не делят подсъдимите на „наши“ и „други“. Като се повъзстанови държавността, ще се появи мъчително и някакво нормално правораздаване. Можем да го постигнем, ако обикновените хора полагат ежедневни усилия за отстояване на правата и свободите си. На настоящия етап подкрепата от държавата е малко вероятна. По простата причина, че точно властта е основният трамплин за извършване на престъпления, на сериозните престъпления, тези, които ни очертават като корумпирано общество, като територия, в което няма правила. Независимо от неприятната ситуация, за която никой не ни е виновен, трябва да водим борба за нормално правораздаване, дори и когато е очевидно, че в рамките на живота ни тя няма да доведе до съществени резултати. Да не се срамуваме от потомците също ще е успех, на първо време.

Източник: Съдебни репортажи

Снимка: Дневник